БУДИТЕЛИТЕ НА НАЦИЯТА ОТ ВЧЕРА И ДНЕС

Будител! Правя справка в тълковния речник на българския език и намирам значението на думата:Просветен деец през време на Възраждането.

Мисля си с наближаването на първи ноември-празника на народните будители,би трябвало всеки от нас да почете паметта на онези родолюбиви българи,чиято безкористна и всеотдайна служба за оцеляването и възхода на българите ги е обезсмъртила навеки.

“Да почете” е повелителна форма на глагола,но тя има и друг значим за нас смисъл.Трябва да разгърнем страниците на енциклопедии и литератури,и четейки за делата на предците,да узнаем за подвизите им в името на българската нация.Защото истина е,че мнозинството от моите връстници немогат да изброят дори на пръсти имената на няколко народни будители.

В епохата на Възраждането се формира българската нация,създава се българския национален-литературен език,възниква българската национална култура,разгаря се нацоиналноосвободителната борба срещу гръцкото влияние и османското робство,полагат се основите на новата българска литература.

С тези процеси са свързани имената на първите будители:Паисий,Софроний,Неофит Рилски,Бозвели,Петър Берон,Иван Богоров,Раковски,Найден Геров……

Небива да забравяме и народните будители в българските читалища-огнища на просвета и култура.Първите са в Свищов-Александър Шишманов,в Шумен работи учителят книжовник Сава Доброплодни ,Добри Войников,Васил Друмев.А инициатор на Ломското читалище е Кръсто Пишурка.

Всички те допринасят за пробуждането на националното ни съзнание,но специално място отделяме на първия.Не случайно думата будител свързваме с глагола “будя” и с представата за тръбен зов.И до днес звучат думите на Хилендарския монах Паисий:”О,неаразумни и юроде,поради що се срамиш да се наречеш българин!....Ти,българино знай своя род и език!”

И днес ,когато светът е отворен за нас,и днес,когато сравнявайки се с други европейски народи,често ни липсва самочувствие,все по-често трябва да си  спомняме думите на Паисий,защото България има с какво да се гордее.

Ние сме поколение на 21 век,рожба на необятния свят на Internet.С интерес прочетох рубриката-какво сме дали на света? И в съзнанието ми се сляха минало и настояще.

И като факел в щафетата на вековете и днес скромни труженици на просветната нива допринасят за моята гордост-учители,университетски преподаватели,научни работници,поети,писатели,историци-те всички със своя труд се стремят да опазят чистотата и богатството на родния език,да популяризират универсални човешки ценности.

С книгите си за древните българи и за свещената българска земя поф. Божидар Димитров допринася за  заслужената ни гордост.Археологическите открития на проф.Георги Китов и Николай Овчаров ни носят радост и международно признание.

 Горди сме с делата на такива апостоли на вярата,като родопския отец Боян Саръев,който връща много българомохамедани към християнството.А отец Иван от Нови хан с примера си за християнско милосърдие възкресява и популяризира позбравени от много българи нравствени ценности.

На всички вас учители по българщина,будители от вчера и днес дълбок поклон и най-искрено почитание!

 

Симона Красимирова Салвейкова - ПГ”Ас.Златаров”

АКО ИМАХ ВЪЛШЕБНА ПРЪЧИЦА ЩЯХ...

В една долина, обсипана с вълшебни цветя и говорещи дървета, живеeли чудновати създания.

Там реките нямали край, защото били пълни с мляко, било толкова далеч, че птиците, които отивали натам от умора не пеели, там не живеели хора, а сладкиши. В тази нереална долина, обсипана с вълшебни цветя, говорещи дървета, захарни животни и желирано небе, живеели три вида племена. Едните били прекалено добри, другите прекалено лоши, третите без мнение за каквото и да е! От години водели битки, кое от трите племена да обитава цялата долина. Дори и те не знаели защо воюват, но продължавали да го правят. Във всяко едно от племената имало царски съветник. Съветниците от години управлявали племената на бисквитките, пудингите и шоколадчетата. Правели избори във вълшебния свят и винаги племето, което спечелело, навлизало в територията на другите две племена – това пораждало и войните.

Злите съветници решили да завземат вълшебната страна и да затворят в захарния затвор царя на бисквитките, царя на пудингите и царя на шоколадчетата. Щели да пресушат млечните реки, да изкоренят говорещите дървета, да поробят горските обитатели, а  най-лошото е, че страната щяла да потъне в мрак, да царят недоволство, караници, алчност и обиди. Царете били толкова заети да умуват как да завземат цялата долина, че не усетили как попаднали в капана на съветниците и черните им вълшебни пръчици. Били затворени в ямата на най – високата кексова планина – името й било Кексовото гърло.

Те спорели, спорели и накрая видели една светлина в края на пропастта, от там изпаднали три обикновени пръчици. Един тънък глас рекъл, ако примирието се възцари, пръчките ще заблестят. Било гатанка. Шоколадовият цар мислил на глас:

- Ако имах вълшебна пръчица сега, щях да спася обитателите на гората, които ме направиха цар.

Бисквитеният цар отвърнал:

 - И аз, ако имах вълшебна пръчка, щях да отърва народа си от нашите съветници. Пудинговият цар мълчал, мълчал и отсекъл:

- Трябва да се борим за земите си и за народите си...

Тогава изведнъж пръчките заблестели. Пещерата била озарена и царете видели отражението на грешките си в подземното езеро. Разбрали, че са били алчни, глупави и най- вече безотговорни към долината си. Отчаяни от вината си, те се разкайвали за грешките си.

            Тогава на всяка пръчица се появил по един елмаз във формата на техните гербове- бисквитка, пудинг и шоколадче. Шоколадовият цар си пожелал на ум:

- Ако можехме сега да сме свободни!

И станало чудо, пръчката засветила и избухнал огън от елмаза и те се понесли на крилете на огромна птица към изхода, разбрали, че могат да поправят грешките си заедно. Бисквитеният цар си пожелал - народа да въстане срещу правилата на съветниците и да вдигне бунт. Пудинговият цар - поискал тримата да се отправят към долината при царствата си. Дълго летели, яхнали пръчиците и при пристигането си видели, че горските обитатели били оградили тримата съветници, а те с магия се опитвали да ги подчинят. Царете вече имали обща цел. Насочили пръчките си и мислите им се обединили, а една неповторима светлина заляла долината, задухал вятър, черните облаци изчезнали, земята се разтърсила и реките от мляко се напълнили, дърветата отново пуснали корените си. Съветниците били победени и хвърлени в Кексовото гърло завинаги. Царете обединили царствата и народите си. И тогава пудинговият цар рекъл:

- Ако имах вълшебни пръчици щях да направя тази приказка реалност!

 

ЯБЪЛКАТА – ЕСЕ

 Още в митовете, приказките и легендите е вместен златният плод – ябълката.

На всички нас тя е известна от приказката “Златната ябълка”. Освен полезен и вкусен плод ,тя е и извор на живот и здраве.

Реално погледнато ябълката е просто храна. Но aко освободим въображението си и пречупим границите на нормалната фантазия, тя ще бъде много повече от проста храна.

Когато видя червена ябълка, първото нещо, за което се сещам, е приказката за “Снежанка”. Как в тази  обаятелна и интригуваща децата приказка, ябълката е убийствено оръжие. Но пък после се сещам за историите, в който тя е спасение или живот. В приказките и легендите ябълката може да означава всичко, което съчини фантазията ми. В реалния живот, обаче, не е точно така, ние живеем в една студена приказка, в която единственото вълшебство за хората са парите. Ние сме като машини, никой не иска да освободи фантазията си, да помечтае, да се впусне в магическия свят, пълен с чудеса. Ледът в сърцата ни трябва да бъде разчупен. Ако ние самите не повярваме в любовта, в чудесата, то те никога няма да съществуват. Една ябълка, може би на пръв поглед повечето хора ще си кажат: “С нея могат да се пазят диети, тя е полезен плод и повишава количеството калций в организма’’, но това ще кажат хора, които не искат да мечтаят. Човек се ражда, развива се, възпитават го, но никои не може да му вдъхне въобрaжение, ако той не го притежава. Рядко са хората, който ходейки по пътя си, забелязват дребните и малки детайли като полъха на вятъра, как се люлеят тревичките, пищенето от комините на влаковете в зимния ден.

Аз мисля, че темата “Ябълката” е родена от човек, който вижда нещата отвъд нормалното. Тя е символ на доброто и оръжие на злото.

В легендата за Адам и Ева, ябълката е изкушаващия плод, който расте на едно голямо дърво в райската градина. Тя е забраненият плод, затова се  е осладила толкова много на Ева. Змията в тази сцена е символ на злото, на коварството и измамата.

Знаейки всички тези легенди, митове и случки, в който участва ябълката, нека приемем, че тя не е само плод, взел живителен сок от земята, а нейният подарък от природата, за да станем по – добри и предаваме на поколенията нейния сладък сок.

Кой е Орфей?

Да обичаш е като дa  пееш, но всяка песен има своя край....
Една  легенда за  любов, една борба за живот в един вълшебен свят... Животът е такъв, какъвто ти сам си го направиш. Той е игра и всеки е длъжен да играе! Когато зад гърба си имаш хора, ти имаш сила. Но какво е, когато зад гърба ти стои  любимият човек.... Бориш се, защото знаеш че борбата си струва и  единствената цел е да запазиш мисълта за това,  което искаш да получиш-вечната любов.

 В мита за Орфей любовта е вечна, защото продължава и след смъртта, той  е певец, човек на изкуството, той е влюбен. Това е достатъчно! Готов е на всичко за своята любов, отива при мъртвите да търси изгубената си любима! С песента на златната си флейта омагьосва душите на мъртвите, покорява сърцата на покорените души  и разплаква най-своенравните  богини. Само  една истинска жажда за нещо толкова чисто като любовта на Орфей към Евридика може да накара бог Хадес, владетелят  на долната земята, господарят на душите на умрелите,  да се разчувства .

 

 Когато искаш нещо силно, винаги можеш да дадеш максималното, за да го постигнеш.... В мита  е доказана и една от големите български поговорки „След дъжд качулка’’. Защото след като Орфей спасява живота на любимата си, той я изгубва още един път! От което го боли повече, той сам я праща отново при Хадес в подземното царство.

 За мен Орфей не е просто влюбен мъж, той е ценител на живота  и  на дребните детайли,  които много хора не забелязват. Как и какво е мислил, не мога да кажа, защото никой не знае какво може да мисли един човек. Но едно със сигурност знам, Орфей е усетил загубата  и след време се е примирил с нея, накрая е умрял с песен, което означава, че е бил щастлив. Човек пее от мъка, пее от радост, но той е бил щастлив, защото  е знаел, че ще отиде при своята любима Евридика, за да са заедно завинаги, без никой да може да ги раздели. В такъв свят, пълен с магии и вълшебства,  може да се очаква всичко.

Митът е песен...така е запомнена всяка една история чрез юнашките песни  за вазхвала на достойните хора, заслужили почит и постигнали някакво специално място  в спомените на всички.

 Е да - Орфей е умрял разкъсан, сам със своята флейта и музиката, която излизала от нея, покоряваща цветя, дървета, птици, хора, но не и вакханките. Те заглушавали песента му с крясъци, но той не спирал! По това аз съдя, че той е бил човек с идеали и нравствени ценности, държал е на своето, на любовта си и на честта. С песен той се е защитавал от злите вакханки. Всеки техен удар бил покорен от музиката, лееща се в небето. Яростта им надделяла, разкъсали Орфеевото тяло, без да се вслушат в молитвите на човека, извисил се над скали и дървета! Захвърлили главата на певеца и златната му лира във водите на река Хебър. В този момент, аз разбирам, че има живот и след смъртта, лирата му свирела дори далеч от  певеца. Душата му отново усетила местата, на които е бил,  за да търси Евридика. Познал мястото, на което я изгубил за втори път,  той вижда детайлите дори в дребните неща, спомените му го поддържали жив, за да дойде един ден в подземното царство и да е с Евридика отново. Той вече можел да се обърне без страх и да погледна своята любима!

 Песента свършила, щом душата му намерила покой, там където е желан и обичан от някого. Както казах в началото всяка песен има своя край. След всяка песен започва друга по–нова, по-добра, по-истинска. Време е всеки да напише своята песен!

 Орфей написа своята песен и остана в легендите и сърцата ни, сега е наш ред да

продължим започнатото от древния тракиец и да направил нашия свят по-добър,

а песента ни по-жизнена и мелодична!